Есен е. Гъста мъгла е паднала във Ветрен. Силен дъжд се сипе по улиците на селото. Из разкаляната улица хората изпращат войска от новобранци на бойното поле, където ще се бият със сърбите...

Започва да го разпитва и узнава, че тази година е работил като пазач на керемидарница в Белица, но чорбаджията Панайот разпродал всичките керемиди и вече не се нуждаел от него.

Виновни бяха телефоните. Но така или иначе той се запозна с Ваня. Сладък глас и остър език. Звънеше на Дейн и след една (поредната) грешка попадна на непознато момиче. Тя му каза вежливо, че е сбъркал последната цифра …и той благодари на Бога, че ремонти

Трансформиращ преразказ на Една българка от името на баба Илийца (върху третата част).

Когато стигнах дома и отседнах магарето, от вълнение то няма сили да влензе в къщи. Краката и ръцете му треперят, а лицето ми трябва да е по-бледо от игликата, която носи.

В тая страшна жега посред лято, този човек си бил навлякъл с дълго зимно палто, но главата си бил нахлупил смачкано бомбе, а краката му били обути с цървули.

В най високата част на града била издигната статуята на щастливия принц, която всички харесвали и кмета на града, и неговите съветници, и обикновените хора, дори и децата.

Гъста мъгла е паднала през онази есен във Ветрен.Влажно и студено е,кал до колене.По разкаляната улица се движат файтони,волски коли,добитък.Цари глъчка,шум,върволяк...

Йордан Йовков е един от големите български писатели-изключителен майстор на краткия разказ.Той е емоционален, проникновен, изпълнен с разбиране и съчувствие към болката, радостта и тежненията на хората.Ярко доказателство за това е неговият разказ...

„Че то не е град като град – отишло, че се не видяло! Вървиш пет, вървиш десет километра по едно направление и няма край... Целият град като че е една грамадна вечно движеща се и вечно димяща фабрика.”